"Това е дебелото черво, ще направим срез тук и ще отстраним тази част", обяснява предстоящата операция хирургът, като в същото време уверено скицира вътрешните органи. После връчва рисунката на слисания пациент, който за първи път вижда диагнозата си като художествено произведение.

Докторът художник Димитър Раденовски днес е мениджър на една от най-големите болници у нас "Пирогов", превърнала се в институция и нарицателно за спешна помощ.

Дарбата си да рисува наследява от баща си дърворезбар, но по негов съвет търси реализация другате, а изкуството му остава като хоби. Пази и до днес папка с акварели - еротични шаржове, сътворени още в студентските години. "В онези времена нямаше много развлечения. Събирахме се с приятели да подрънкаме на китарите, после рисувах", връща се назад в годините доц. Раденовски. За рисунките се вдъхновява от делника на младите лекари, а всяка има име на латински “Фикс идея” или “Дойдох, видях, победих”.

Хирургът е роден в Белоградчик. Баща му е дърворезбар, негови творби са в църквата ни във Вашингтон.

Младежката му мечта е да обикаля южните морета, вдъхновява се от книгите на Жул Верн. Приет е във Военноморското училище, но майка му отсича: "Няма да ходиш." Оттогава му е поизбледнялата татуировка на котва върху ръката. “Бяхме романтици. Сега младите са все в интернет, това пречи. Имат цялата информация наведнъж и никакви тайни не ги вълнуват. Такива хора не могат да са романтици”, отсича Раденовски.

Прагматичният подход надделява и вместо да плува до екзотични страни, записва медицина. Преди това отбива служба в десантните части. Има зад гърба си 120 скока с парашут. Станал десантчик, защото хранели добре, давали двойна разкладка, което никак не било малко за онези години.

Насочил се към медицината, макар че доста се колебаел кое е правилното решение. Според него малко са хората, които точно знаят какво искат и как да го постигнат. Дълго време избира професията си. Баща му не го насърчава да се захване с изкуство, защото то изисква пълно отдаване и невинаги храни семейство. Младите хора са идеалисти, поне така ни възпитаваха. Сега много хора не мислят, че трябва да дават на обществото, а само че трябва да получават. Обществото ни е болно, боледува. Не защото нямаме пари, а защото нямаме идеи. Има тежка криза на ценностите, на примера", откровен е доц. Раденовски.

Сега години по-късно приема, че изборът му на професия е добър: “Приемам нещата като реалист. Не мога да кажа, че много съжалявам, че не станах моряк.

Винаги имам резервен вариант. Дори сега, ако ми кажат: от утре няма да си директор на “Пирогов”, ще го приема. Помислил съм какво бих правил, с какви средства ще живея.” Гледа прагматично и на работата си в "Пирогов". Едно от първите неща, които прави, е да махне от покрива рекламната табела, защото някои пациенти мислели, че “Филипс” е името на болницата.

"Изработваме информационна система, сменяме символите и ритуалите. Всяка клиника има своето знаме и лого, изработили сме почетни плакети на "Пирогов", които даваме за заслуги", добавя той.

Негова е идеята клоуните Коко и Роко да посещават малките пациенти в детските отделениявсяка седмица, въпреки че за смехотерапия здравната каса не дава нито лев. "Жизнено е само хубавото и красивото. Няма нещо грозно, което може да оцелее. Макар че вкусовете се менят - преди харесвахме дами от рубенсов тип, а сега - тип комар. Това дава характеристика на половата мощ на мъжете. Много по-лесно е да се пребориш с кльощавата, отколкото с рубенсов тип", шегува се хирургът.

Нещата се променят не само в живота, но и в медицината. “Някои от колегите ми още си мислят, че в болниците може да се лекува и оперира по старите методи и начин. Това, което се прави сега като медицина, няма нищо общо с хирургическите интервенции от минали години. Вкарваме високи технологии, променили сме концепциите си за работа. Преди със счупен крак окачваха пациента на екстензия, после го оперираха, после пак на екстензия. Накрая има физиотерапия. Това продължаваше месеци и дори година. А сега пациентът се оперира и след няколко дни си е вкъщи”, обяснява как стоят нещата докторът.

Въпреки новите технологии стресът за хирурзите остава голям. “Не е страшно да оперираш, страшно е да носиш отговорността за болния. Да не стане като във вица: Като знам какъв инженер съм, да не се окаже и докторът такъв майстор. От всяко дърво свирка не става”, коментира професията си доц. Раденовски. Следгодини работа е усетил тайнството на особенотосъпротивление на тъканите по време на операция. Организмът има огромни възстановителни сили, понякога и лошият хирург не може да ги сломи, шегува се той.

С благодарност си спомня за годините като десантчик. Тогава научил много. “Тактиката на разузнаването е писана с много кръв, всичко е много реално и определено, измислено е така, че да защитава конкретния човек”, обяснява той. Десантчиците били предшествениците на днешните командоси. Носели по 50 кг багаж - контейнер с храна за една седмица и патрони. “Като скочиш, първо освобождаваш контейнера, който виси на връв под тебе. Ако скачаш над река, пускаш и лодката. Накрая пльосваш от около 5 м и се радваш, че си останал жив”, припомня си хирургът. Скачал е почти от всички летища в България. Най-романтични били нощните скокове. “Витоша” била най-осветената улица в София, погледната отгоре.

“Ако 1-2 г. си бил в такава обстановка, животът после не може да ти противодейства. Обучават те да реагираш във вражеска обстановка. Много хора не ме разбират, когато кажа, че няма нещо, което не може да стане. Ако не може, значи някой не иска”, обобщава той.

Армията е добър педагог по думите му. За днешните младежи е загуба, че не ходят в казармата - не заради армията, а защото не минават през изпитанията там. “Сървайвър” днес се опитва да предлага подобни зрелища, но инсценираното не може да се сравни с реално преживяното. Не случайно мъжете, които саслужили заедно, винаги когато се срещнат, си говорят за общите изпитания, които са преминали.

Най-голямото удовлетворение за доц. Раденовски в личен план е семейството. Със съпругата си Снежана са заедно от студентските години. Първото им жилище е общежитието. Имат две дъщери, които живеят в чужбина.

В професионален план най-доволен е от това, че е спасил поне няколко хиляди пациенти. “Няма нищо по-хубаво от усещането, че даваш. Удоволствието да вземеш е нищо в сравнение с това, когато даваш. Вероятно в основата стои презумпцията, че другият ти остава задължен. Това те прави силен и независим”, откровен е той.

Материала е от http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=419816