| Откъс от пътеписа на Антон Страшимиров "Белоградчик" (1902 г.) във в-к "Демократичен преглед" |
 |
 |
 |
| Вторник, 28 Септември 2010г. 19:01ч. |
|
[Н]ад селото Александрово, което е сред път между Видин и Белоградчик, се почват разхвърляни старопланински хълмища, скалистите зъбери на които се къпят високо в синева. Първата грамада се издига над самото село и на места е стръмна като стена. По нея кривули пътят – сега широко шосе.
Тъкмо по обед поехме стръмния път на горе. И пред нас се откри море от върхове. Окото се зема от поразителна гледка: слънцето лучисто е удавило в светлина ъглеста планинска земя и сенчести кичури, сякаш осеняват върховете им – те тъмнеят... Тъй сочи туй море и никога не бихте повярвали, че то е измама, че тия върхове са само скали – сиви, назъбени, величествени скали! На югозапад един колос надвишава всички върхища. Той изглежда като два великански дъба един до друг – единият висок, китен, другият под него широк, стволест. Мислите, че окото ви долавя и клоновете им. Но широкият път се вие над върховете, издига ви и далеч великанските тия два дъба менят очертанията си, свиват се – сега те са Кралимарковска шапка, а след един завой над село Калугер, вместо скала, пред вас в хоризонта стои вече колосален орел: понадигнал е криле и насочил хищен клюн към Дунава, ще хвръкне... Един неръкотворен сфинкс, който подпира небето! Край пътя се мяркат селца – старопланински колиби, прегънати под дебелите си плочи. Изгледвате ги бегло и погледът ви се отплесква – по върховете... ... На дясно, към запад, е неравно поле. Сред хълмища се синее Рабишкото езеро. Зад него под голия рид имало бездънни пещери. Файтонджията ни – приказлив пощальон между Видин и Белоградчик – разправя, че до тия пещери се намирала стара черква. Разправя файтонджията, а скоро сме вече пред Белоградчик. Той се открива от един връх, по билото на който върви пътят... Нещо има тук, което ви дебне и на всяка стъпка ви готви изненади. И смешно, и наивно, и пак опиянен от възторг разказваше тоя прегърбен скитник, който е обиколил половината земно кълбо. А мен ме клъцна нещо. Мигар само чужденците могат да ценят, да се удивляват, да се упойват и да прославят великото, което... е наше! Махнах ръка и забързах да видя – сам да видя. И все се усмихвах: Каниц някой си дойде и възвести туй на света, а ние лакомо лизахме думите му и ги повтаряме де седнем, де станем, но ето, половина век от тогаз, а сети ли се някой из нас да дойде, да види и поне да провери, дали тоя Каниц – човек през девета земя – не е дошъл тук, в Белоградчик, и не е излъгал и света, и нас? Така мислих, а нямах време да закръгля и тия мисли: няколко само стъпки от гражданския клуб и – ето ги! Не бях поразен, аз само се втрещих, защото бях предупреден. Ний бяхме над прочутото Белоградчишко дефиле. Бяхме пред една въплотена фантазия – една безмерна игра на природата... Гледах, а погледът ми дълго не можеше да спира върху частите на тази величествена панорама. И се втурнах с разкрилена от възторг душа – втурнах се и се загубих мъничък, но крилат в това полесражение на титани. Не, само творенията на фантазията у първобитния човек биха се померили с това чудо на естеството тук, с тоз божествен брилянт от красотите на българската земя! И, може би, едничко ледените планини на севера, които ни описват мореплавателите, ще могат се съпостави на това вцепеняващо и запазено в първобитно състояние дъно на някогашно море с каменни планини! А и там, в ония планини от ледовете, ще е нищо: не ще има тревите, цветята, горичките и борчета по връхни синини... и не ще има това светло, чудно, златно наше южно слънце! И не ще има... Губих се с дни тук, а все пак не знам как да кажа какво съм видял... В лунна нощ скалите оживяват, всяка скала дава цяла група релефни фигури. А гледах ги аз в буря с гръм и молнии, не светкавицата биеше зъберите, а фантастичните и колосални фигури по тях ловяха светкавицата. И подножията на скалите се разклащаха, дълбоко дишаха под трясъците и, като поглъщаха със страшна сила гръмовете, предаваха ги една на друга с безчислени варианти в безкрайно ехо... Не, тук има ехо, на което швейцарците биха ни позавидели... А когато тоя наш кът стане на всички познат и достъпен, то аз не знам дали не ще ни позавиди и цял свят. |