На 7 декември 1944 г. в малка къща срещу казармата в Белоградчик се самоубива със собствения си пистолет големият български писател от Таврия Мишо Хаджийски (1916-1944). По това време той е само на двадесет и осем години. Сто дни преди този трагичен момент, на 28 август, младежът се е венчал за девойката Савка Николаева. В деня на самоубийството младоженците са в дома на лелята на Савка, където са й дошли на гости. Поводът - тримата униформени милиционери, повикали гражданина Мишо Хаджийски "за справка". Това е неговото второ призоваване в милицията - преди това в продължение на петдесет той е в следствения арест (от 26 септември до 16 ноември 1944 г. заедно с известния хуморист Райко Алексиев и публициста Огнян Бояджиев, където е инквизиран. Вероятно причината за освобождаването му от първия арест е намерената в джоба му телеграма от тогавашния регент Тодор Павлов, с когото се познавали от Украйна (Симеонов, 2006)

Бележни:

Тази къща наистина беше срещу казармата, но вече не съществува. Наричаха я "дървената къща", защото изцяло бе облицована с почерняло от времето дърво. Поради близостта с казармите на 15-и пехотен Ломски полк, там под наем живееха офицери. В периода 1942 - 1944 там живееха със семействата си последователно майор Орешков, подпоручик Вълчо Тошев и накрая Мишо Хаджийски.

Венчавката на Мишо Хаджийски със Савка Николаева е станала в старата черква на с. Боровица (по сведение на д-р Иван Орешков от София, син на подполковник Орешков).

Ето няколко от издадените книги на Мишо Хаджийски:

М. Хаджийски. Българи в Таврия, С., 1943;

М. Хаджийски. Пуста чужда чужбина, С., 1943

Б.В. Тошев

Мишо Хаджийски не е Аспарух, а млад българин, самоубил се през 1944 г. в Белоградчик. Факт е обаче, че той връща 1500 българи в родината през Втората световна война с каруци, пеша, с вързопи - от съветска Таврия. Мишо (Михаил) Пантелеев Хаджийски загива на 28 като обещаващ писател, общественик, изобщо много ярка личност. Документалният филм разказва за съдбата му - счупена като толкова други през това динамитно време. Мишо е потомък на българи - преселници в Украйна през средата на XIX век. Губи родителите си в кървавия хаос на Руската революция и глада през 1921-ва. Израства в епохата на колективизация и чистки, но показва литературен дар отрано. Втората световна война пробужда активността му по организиране на българите в Украйна - вижда шанс да ги върне в родината. Пише до цар Борис III с молба за съдействие - изглежда, това му е бил големият грях. Сам повежда първите хиляда и петстотин с каруци през територия, обхваната от война и хаос. Със салове преминават Дунава и се връщат в старото отечество - това става през 1943-та. През 1944-та в България идва Съветската армия и за Мишо настъпват лоши времена, защото е извел население от окупирана територия без санкцията на Сталин. За да се спаси от преследване, Мишо се самоубива, а върналите се в България са изселени отново в СССР, като този път са изпратени чак в Таджикистан. Техните потомци там и днес са жертви на етнически междуособици, разтърсващи постсъветските пространства.