Преди 4000 год. към края на бронзовата епоха района на селото – респективно пещерата “Магура” е използвана като жилище на първобитните обитатели.

Тези природни условия и географското разположение на района е дало възможност на потомците на нашите предци да намерят по-късно подслон и да се заселят в този район - вече на открито - а именно около извора “Врелото”.
Преди повече от 1000 год. в местността “Селище” - при долния стопански двор е било разположено римско село, с наименование “Тулиша”, което село е било добре благоустроено и снабдено със специална канализация от извора “Врелото”. Същата канализация е продължавала чак до столицата на даките “Рациария” - сегашното село Арчар. С настъпването и разширяването на Турската империя това римско село било опожарено и напълно унищожено, а населението му взето в робство.
С разширяване влиянието на Турската империя в нашия район, започва раздвижването на българското население, което се е намирало в Сърбия и Румъния.
В района на град Неготин е живяла българска фамилия, която по влиянието на сръбското население и тежките условия на живот предприела изселване на изток.
Ръководейки се от природните условия – в близост до извора, заселниците решават да се заселят около “Врелото” - на мястото под черквата, която по това време не е съществувала. Започват да се строят къщи, на които основите и в момента съществуват и така се основава първото село в района. Тази фамилия се наричала “Мишинска” или първата фамилия, която се е заселила в селото е Мишинската фамилия.
Поставяйки си въпроса за наименованието на селото се стига до извода, че трябва да се овековечи името на първите заселници в този район, а именно “Тулиша”. Ръководейки се от това, че населението на село Тулиша е взето в робство или “Раби-бяха” се поставя името като се вземе само окончанието на Тулиша “ша” и се оформя бъдещото име на село “Рабиша” - и оттук произлиза името на родното ни село.
По-късно, след около седем – осем години във Влашко е живяла също такава българска фамилия, която се ползвала с голямо доверие пред турските управници. Поради голямата буйност на водача на тази фамилия “Кара Ситалин” - или “Чер Саталин” - който извършва убийство на турски граждани, се принуждава да се изсели от Влашко и поема пътя на юг. Идвайки в района на новозаселилото се село решават да останат в с. Рабиша и така се оформя втората фамилия в с. Рабиша, а именно – Стаменовската фамилия и населението се увеличава. Така разширеното население взема решение , че района където се заселили е крайно неудобен – на открито, незащитено от силни ветрове място, да се преместят и започнат направата на къщи в сегашния район на селото.
За отбелязване е това, че при сегашното разположение на селото, сградите на тези две фамилии са в по-високия район. Така двете първоначално заселили се фамилии започват разпределението на земите в района и наименованието им, като например : “Дода”, “Стаменовски ливади”, “Магура” - което означава – хълм, могила и пр.
Така оформило се вече, селото привлича други разселващи се фамилии и по този начин същото се увеличава до около 200 – 300 жители със собствено избрано управление, на което начело застава Кара Стамен.
С настъпването на друга фамилия се заселва и Бояджийската фамилия, която още с пристигането започва да практикува първия занаят в селото, а именно бояджийството и тъкачеството. Така, изисквани от условията на живот, започват да се изграждат и други занаятчийски работилници.
Болшинството от населението на селото по това време се е занимавало със земеделие и скотовъдство.
С разширяването на турското влияние в този район и настъпването на турските управници в град Белоградчик, стопанското и икономическото положение на населението става много тежко. Често пъти турската власт е изпращала свои чиновници в Рабиша, които са определяли данъците на населението и са присъствали на техните събрания. Местното население вече не е имало възможност да организира свое управление поради масовото настъпване на турците, тъй като по това време с. Рабиша е служело за възлов център на шосето, свързвало Видин – София – Ниш.
По-късно, през Кримската война започва разселване на турските племена – респективно татарите, които са живеели по това време на Кримския полуостров, и под ръководството на турските управници в района на селото са докарани татари, които поемат управата, ръководството и охраната на селото. Тези турски племена биват заселени в района на селото в местността “Полето” където се оформя второто село Рабиша от татарски произход. Същото бива благоустроено по специален план и изградени специални кладенци - “Бунари”, които съществуват и по настоящем.
Оформяйки се като централно село, Рабиша принуждава турското управление в гр. Белоградчик да организира охраната на този район и се изграждат военни укрепления на турското село в полето, така наречено “Караула”, от където се е извършвало наблюдението на целия район. Татарското управление е пристъпвало към задължително мобилизиране на местното население за подържане на охраната и наблюдението. Започват масови реквизиции на местното производство на населението – сено, слама, вълна,мляко и др., за изхранването на татарското население, което не се е занимавало с нищо, а е живяло на гърба на местното население.
Това тежко положение принуждавало някои по-будни хора от селото да организират направата на християнска черква и Килийно училище, което се изгражда в гъсто-гориста местност и е организирано от поп Йенекия, който по това време идва от Неготин – през 1790 г. От тогава датира и основаването на Килийното училище. Задачите на това училище са били да привлича и обучава по-будните деца от четирите близки околии, а именно : Белоградчишко, Кулско, Видинско и Ломско. При съвсем тежки условия се събирали деца от тези околии и се подготвяли от първия учител – поп Йенекия. Учили са черковно – славянско четмо и писмо, катехизис, часослов и псалтирче.
Писали са с остри клечици на пресят пясък в малки сандъчета. Застъпена е била взаимно учителната метода. Интересно е да се отбележи, че сградата на Килийното училище е паянтова и двуетажна. Целия долен етаж е една стая с неподвижни нари и е служела за спане на учениците. Горния етаж има една голяма северозападна стая, която е служела за занималня и североизточна малка стая – за даскала, а вратите на двете стаи водят в малко коридорче, чиито изход е в обширен балкон, където са се занимавали при хубаво време.
В същото училище са учели видни за тогава лица, които по-късно са станали ръководители, учители и др. Така например – Цоло Тодоров – възпитаник на килийното училище става ръководител на Белоградчишкото въстание, Георги от с. Подгоре, под чието ръководство е станало изгонването на татарското население през 1850 г., а по-късно и Рангел Костов също така бива учител в Килийното училище. От него са останали и до днес запазени поучителни слова в религиозен дух, които са написани на стените : “Учете се деца на млади години, та когато остареете да не съжалявате”. С разрастването на образованието и културата на местното население селото, под ръководството на местната интелигенция, през 1835 г. предприема разширяването на черквата, като се изгражда и допълнителна част към нея.
През 1850 г. при организирането на Белоградчишкото въстание възпитаник на килийното училище на име Стоян от с. Рабиша взел активно участие в същото. А под ръководството но Георги от с. Подгоре се организира запалването на караулното помещение на татарите и поема ръководството по изгонването на татарското население от с. Рабиша за гр. Белоградчик.
След Освобождението на България от турско робство селото продължава да съществува.
Непосредствено след Освобождението Килийното училище прераства в начално училище, в което са се учели от Димово, Сливовник, Раяновци и др. села. Един от първите учители в началното училище е бил Георги П. Стоянов, роден през 1960 г. от село Подгоре. Учителят Никола Икономов пръв завежда летописната книга на училището през 1897 г., която се води и до днес.
През 1922 г. се открива прогимназия и училището става Основно. През 1935 г. по силата на изискванията на закона за запълняемостта на паралелките, въпреки достатъчния брой на учениците, буржоазната власт закрива прогимназията. След упорито настояване през 1936 година се открива първи и втори клас, а през 1937 г. и трети клас и училището става Средно училище. През 1943 г. при училището се открива общежитие за учениците от селата : Кладоруб, Сливовник, Върба, Вещица, Толовица и др.
Старата паянтова сграда, построена след Освобождението, е на рухване, а новата състояща се от 4 учебни стаи, не успява да задоволи нуждите.