Днешният Белоградчик, в миналото наричан Брестово, Белград, Белградин, има многовековна история. В близките околности са открити следи от ранния палеолит и неолита. Бронзовата епоха е представена с находки край селата Крачимир, Рабиша и Салаш, а желязната отново при Крачимир, Долни Лом и град Димово. Наличието на материали от ранната и късната античност в землищата на селата Граничак, Салаш, Крачимир, Рабиша и на самия град, са свидетелство за непрекъсната човешка дейност.

Първите следи от заселвания в подножието на червеникавия скален масив са разкрити в м. Селище. В непосредствена близост до р. Брезова личат основите на римска баня с характерните съоръжения. Богати са и монетните находки. Най-ранните са от времето на Веспасиан (69–79 г. сл.н.е.), а най-късните са от Валериан (251–253 г. сл.н.е.). Това дава основание възникването на селището да бъде отнесено най-късно към края на ІІІ в.

Късната античност е засвидетелствана с материали от Белоградчишка крепост(„Първа плоча”), калето „Узбег”, м. „Магаза” и Маркашнишкото кале.

През ранното Средновековие се забелязва тенденция на изселване от Брестово и установяване на неговите жители в близост до скалите и крепостното укритие. Тук те намират по-сигурен подслон и закрила и поставят основите на днешния град. Останките от глинени пещи (ХІІ – ХІV в.), водопровод, строителни материали и особено монетната находка, включваща 13 сребърни монети на Иван-Александър и сина му Михаил, говорят за засилена стопанска дейност.

През 60-те и 70-те години на ХІV в., когато в Северозападна България се обособява Видинското царство на Иван Срацимир, Белоградчик израства като важен военно-административен и занаятчийски център, с главно укрепление и приградие.

Падането на Видинското царство през 1396 г. под Османска власт се отразява неблагоприятно върху естественото развитие на Белоградчик. Въпреки това той запазва значението си на административен цантър на нахия.

В първите десетилетия османското управление в града и района не е заселен нито един мюсюлманин, освен тези в гарнизона. Независимо от асимилаторската политика на Портата, засилена след 1687 г., християнският елемент дори през ХІХ в. В този край е доминиращ и определящ. По-сериозно влияние завладяването оказва върху икономическото и социално положение на българите, чиито доходив по-голямата си част са по-ниски от тези на мюсюлманите. Това се отразява и върху градоустройството. Обособяват се три махали, като в две, намиращи се в непосредствена близост до крепостта, се заселват правоверни, а в махалата „Виноградище” – християни. Всички административни сгради, занаятчийски работилници, дюкяни и сергии се намират в първите две махали. В християнската махала се издигала църквата „Св. Георги” (1821) и е било изградено килийно училище.

Борбите на населението в Северозападна България срещу османската власт заемат особено място в национално-освободителните борби на българския народ. Исторически създалите се условия определят Белоградчик като един от центровете на избухналите бунтове и въстания в този край.

Участието на населението от Белоградчишко в борбите срещу османския завоевател до средата на ХІХ в. довежда до натрупването на богат революционен опит. То все по-категорично и определено изразява недоволството си срещу поробителя и по-смело защитава правото си на свобода. С това се обяснява неговата зрелост и масовото му участие в най-голямото въстание до средата на ХІХ в., което избухва през май – юни 1850 г.

През 60-те и 70-те години на ХІХ в. в този край продължава да е неспокойно. През 1856 г. избухва ново въстание, познато като Димитракиева буна. Революционния дух е поддържан и от непрекъснато преминаващите от вътрешността към Сърбия и обратно хайдушки чети, водени от прославените войводи Панайот Хитов, Дядо Ильо, Коста войвода и т.н.

Участието на Белоградчик и района в Априлското въстание е отразено от революционния печат. Христо Ботев в статията си „Захваща се вече драмата на Балканския полуостров”, отпечатана на 5 май 1876 г. във вестник „Нова България”, пише: „…Други така също верни известия ни дадоха да разберем, че и нашите шопи в Пирот и Белоградчик са вдигнали топора си против своите петвековни кръвопийци …”.

Активизират се и действията на хайдушките чети в навечерието и по време на Руско-Турската Освободителна война. Известни са проявите им край старопланинските проходи, селата Средогрив, Боровица, Протопопинци, Долни Лом, Чупрене и Търговище.

В редиците на Българското опълчение се включват 20 души от Белоградчик и района. След края на Руско-Турската война навсякъде освободителите срещат подкрепата на местното население и преклонението му към подвига на руския войник.