Иван Вазов

Белоградчишките скали

I.

Глави на вкаменени великани,

безмълвни сфинскове, титани прави,

загледани в небето замечтани -

о карпи, чуда редки, величави

на мирозданьето, мечти гранитни

гигантски вцвръстени и вековечни,

аз взирам се в захлас, мечтател скитни,

във ваший тайнствен рой, покой безпечни.

И чини ми се, че чета във вази

на вековете тайните загадки,

на времето летежа, във талази

безследно минал над чела ви гладки.

II.

В полите на гигантите безгласни,

във чийто дупки гълъбите гукат,

пасе си стадо; агънца безстрастни

играят; нейде крави мукат.

Внезапно там овчарче с лик опален

от слънце лекичко се закатери

по щърбите на истукана скален,

на върха спря се и ръце разпери.

Ръце разпери и с гърди пияни

от въздух и свобода нещо викна:

трепна роякът неми великани

и ехото му десет пъти кликна.

III.

Залезе слънце. Месецът изгрява.

Под златний му светлик, в мирът поднебни

тълпата великани оживява,

добива странни образи вълшебни:

чудовища, страшила баснословни

неземни, чужденци на битието,

порастват още, чудни и страховни,

рисувайки си сенките в небето!

И мощно диша в ношното сиянье

суровий хор на тез колоси чудни

и сякаш в общий сън, във общото мълчанье

еднички те не спят, едни са будни!

Белоградчик, 1910